Големият, предизвестен, въпрос в началото на учебната година е дали тя ще продължи присъствено или скоро ще се върне дистанционното обучение. Въпросът се превърна в дебат, в който медицинските аспекти, които по никакъв начин не бива да бъдат подценявани, се преплетоха със съображения от различно естество, като например какво би означавало това за родителите. В представянето на гледните точки съвсем не лисват емоции, понякога неоставящи място за разумни аргументи.
Да забравим за малко притесненията дали току-що започналата учебна година ще протече по начина, който ни се струва най-добър за нас и да се опитаме да погледнем отвъд тук и сега. Взимайки под внимание натрупания опит от последната година – как би трябвало да се организира образованието на деца ни? Трябва ли изцяло да се върнем към присъственото образование в училище? Има ли въобще бъдеще в дистанционното дигитално обучение отвъд ролята му на резервен (пандемичен) вариант?
Засега по-силно заявеното в общественото пространство мнение е, че присъствено образование, такова каквото го знаем от десетилетия, че и повече, трябва да остане.
Изглежда това е позиция, споделяна от повечето родители: тяхното притеснение, че няма да издържат още дълго в режима от втората половина на предишната учебна година е понятно. Разбираемо е и защо учителите държат на присъственото образование. Не че мнението на учениците се чува ясно и категорично, но всъщност аргументът, че училището е място както за учене, така и за социализация, е неоспорим. И така: ако повечето участници в образователния процес са за запазването на образованието в традиционния му присъствен вид и ако има съществен аргумент за това, следва ли въобще да се обсъжда ролята на дистанционното обучение отвъд възможността да бъде “план Б” в условията на епидемиологична криза?
Отговорът е категорично да.