На 16.05.2019 г. в аулата на Софийския университет бяха представени две нови книги с текстове на Кристиан Таков, като по този повод бе проведено и тържествено възпоменателно събрание.
Публикуваме словото на адв. Валентин Брайков, изнесено пред аудиторията:
Уважаема Госпожо Йончева – Майка на Кристиан,
Скъпи приятели на Кристиан Таков,
Би било жалка самонадеяност да се състезавам с тези, които вече блестящо представиха двете му книги. Ще се опитам да се присъединя към този празник от друг ъгъл – като свидетелствам за някои ненаписани вълнения, пориви и случайни искри, които са духовните корени на неговото слово. Аз бях обещал тези неща да не ги казвам, но днес виждам, че мълчанието е грях и затова моля Духа му за прошка.
В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото. Той знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашеното и респектираното зло. Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала. Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола. За него нямаше значение каква конкретна човешка маска носи злото и затова се въздържаше от поименни атаки. Като германист предпочиташе дявола на Фауст, а не балканския звяр с боздуган от камък. Обичаше да цитира Ханс Келзен, че /всяка шайка разбойници си има правила, но тези правила не са право, защото не въплъщават справедливо съжителство/. В тази връзка Кристиан припомняше ирландските бунтовници от „Хенри VI“ на Шекспир, които се заклеват, като дойдат на власт първо да избият всички юристи. Или споменаваше гората, която тръгва срещу Макбет. /Но преди да тръгне тази гора срещу Макбет – /казваше той /– нали някой трябва да я посади/–/затова аз преподавам/. Всъщност, Кристиан остави на нас да се грижим за тази негова гора.
На него дължим публичното внимание към разликата между закон и право. Правото е целият храм, а отделната норма е само една тухла, с която можеш да градиш и храм, и подслон за разврат. От тук и призивът му да пазим правото дори от закона.
Той беше убеден, че злото има нужда от маската на правото, защото чрез тази правна маска злото иска да сломи съпротивата и да внуши търпение, подчинение и дори уважение към себе си като към нещо уж необходимо и неизбежно. /Битката за право/, казваше Кристиан, /е битка за извора на човешката съвест, това е битка за светлината/. Така преведе на български език есето на Рудолф фон Йеринг /Битката за право./
Кристиан не беше стерилна икона, но се вглеждаше в икони, защото беше достоен за името си. Запомнил съм го като чаровен грешник, поклонник на умерените грехове, с които се опитваше да живее в динамично примирие. У него нямаше егоизма на обречения болен, който се опитва да налапа всичко от живота. Като истински духовен аристократ той се возеше на времето и го наблюдаваше с интерес. Веднъж ми обърна внимание, че на всички икони Свети Георги забива копието в устата на дракона, а не просто му реже главата. /Знаеш ли защо е така/, попита той – /защото опасното на Сатаната не са зъбите и ноктите, а словото, излизащо от устата му и затова там трябва да се забие копието на истината./
Друг път го срещнах, бучеше като прекипял чайник. Защо бе, какво е станало? А той ми вика: /Нали помниш онзи стих на Ботевите четници от „Тих Бял Дунав“: / /Ний летиме за България помощ да дадем!/**/Само че
емигрантската тълпа на Софийското летище друга песен пеят/ /Ний летиме от България да се отървем… Онези и тези една нация ли са?/ За това решил да участва в политическото приключение /ДА България/. Кристиан страдаше, че българинът обича правата на демокрацията, но не и нейните задължения. Според него, всеки академичен шедьовър ставал фарисейски прах, ако е последван от поредна победа на олигарх в касационния или конституционен съд.
Дойде ред да ви издам една наша съкровена несбъдната мечта: Мечтаехме да направим в 272 аудитория една небивала за България лекция по гражданско право. Каква точно? Ами като прожектираме на екрана вълшебни откъси от опери на Моцарт, Доницети и Росини – за да кажем на младите колеги, че етажната собственост се е появила и чрез индивидуална разпродажба на отделни оперни ложи. И да им припомним, че самият Моцарт е роден в етажна собственост – на третия етаж на Getreidegasse 9 в Залцбург. После да видят как доктор Дулкамара на Доницети продава любовния си еликсир, за да помислят каква е тази продажба, с колко и какви пороци и как биха я наказали днес. Или да съпоставят влюбения граф Алмавива от „Севилския бръснар“ с похотливия граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро“, както и ролята на нотариусите при завещания и брачни договори. Също да им покажем картините /Брачен договор/ на Jan Steen и William Hogarth от началото на 18 век и да сравним двете епохи. Накрая всички да отидем и да се напием в известния австрийски град с името на Иск: Klagenfurt=Исков град, защото австрийци консултираха днешния български ГПК.
Мисля, че подходяща епитафия за Кристиан Таков би била:
ПОЗНАХМЕ ТЕ, КОГАТО ТЕ ЗАГУБИХМЕ!
Уважаеми Колеги, В заключение:
Книгите на Кристиан ни върнаха нещо, което считахме безвъзвратно ограбено от патологични крадци и професионални предатели – тези книги ни върнаха смисъла на страданието след 1990. Те доказват евангелската истина за самостойно битие на словото. Неговото слово хвърля искри към изсъхналите ни души – като опашката на отдалечаваща се комета. Книгите му се напипват със затворени очи на библиотечния рафт, защото там те просто греят. Препоръчвам в близко бъдеще и тяхно дигитално издание. А за нас, живялите редом с него, остава интимното щастие:
Да слезеш в избата на душата си и да си налееш чашка сладък спомен
Благодаря ви за вниманието.
Изпочник: https://www.mediapool.bg